След две години и половина пандемия, която разкри крехкостта на световните вериги за доставки, и осем месеца военен конфликт в Украйна, който прекъсна икономическите връзки между Русия и Запада и подкопа световните пазари на храни и енергия, светът изглежда е достигнал критична точка. Мнозина твърдят, че глобализацията е в отстъпление. Все повече експерти твърдят, че както Първата световна война и грипната пандемия от 1918 г. сложиха край на първата голяма ера на глобализацията, така комбинацията от руската инвазия в Украйна, COVID-19, тлеещия популизъм и геополитическото съперничество между САЩ и Китай обърнаха посоката на втората голяма ера на глобализацията. „Тази нова Студена война бележи края на ерата на глобализацията и интеграцията, която определяше международната система от 1989 г. насам“, написа в средата на октомври журналистът Фарид Закария. Известни инвеститори и политици са съгласни с това. През март Лари Финк, главен изпълнителен директор на компанията за управление на активи BlackRock, написа до акционерите, че конфликтът в Украйна „сложи край на глобализацията, която преживяхме през последните три десетилетия“. А през май на Световния икономически форум в Давос управляващият директор на Международния валутен фонд Кристалина Георгиева предупреди за предстояща „геоикономическа фрагментация“. Според нея държавите и компаниите „прекрояват глобалните вериги за доставки“ и обръщат десетилетията на интеграция. Но в крайна сметка глобализацията е обявявана за мъртва много пъти преди: след световната финансова криза през 2008 г., след референдума за Брекзит през 2016 г. и избирането на Доналд Тръмп по-късно същата година, както и след избухването на пандемията COVID-19 през 2020 г. Фактът, че нито една от тези прогнози не се е сбъднала, би трябвало да накара анализаторите да се замислят, преди отново да предскажат „деглобализацията“. По всичко личи, че светът сега преживява не края на икономическата интеграция, а геополитическа рецесия, която остави глобализацията на повърхността.

По-взаимосвързани от всякога

Онези, които обявяват края на глобализацията, такава, каквато беше известна, не грешат напълно. Вярно е, че епохата на „хиперглобализация“ от 70-те години на миналия век до световната финансова криза от 2008 г., през която Америка като хегемон ръководи либерализацията на търговията и глобалната интеграция отгоре надолу, е уникален исторически епизод. Сега тази епоха е наистина мъртва и погребана, заедно с глобализма – идеологията, която я насърчаваше, и еднополюсността – международния ред, който я поддържаше. Съединените щати, които са принудени да се грижат само за себе си, вече нямат политическата воля да служат като архитект и гарант на световната икономика. В същото време Китай е изправен пред структурни икономически проблеми, които ограничават способността му да насърчава своя световен ред чрез достъп до търговски и инвестиционни политики. И никоя друга държава или група държави не е в състояние да запълни тази празнина. Това обаче не означава, че глобализацията е към своя край. Подобен резултат би наложил САЩ да се противопоставят активно на икономическата интеграция в света. Ако оставим настрана помпозната реторика, това не се е случвало нито при Тръмп, нито при настоящия президент на САЩ Джо Байдън. По-скоро Съединените щати просто са престанали да бъдат водещи в стремежа си към още по-голяма глобализация. Този лидерски вакуум доведе до отслабване на „управлението на глобализацията“, както се изрази бившият президент на Световната банка Робърт Зелик. Но самата глобализация не изчезва – тя просто се носи по течението. Процесът не е толкова координиран, изчислен и ефективен, колкото преди, но все пак е в интерес на повечето страни, като се има предвид колко по-лоши са алтернативите. Прегледът на икономическите данни опровергава схващането, че глобализацията се обръща назад. Въпреки че глобалните капиталови потоци спрямо БВП на страните са намалели от пика си в средата на първото десетилетие на този век, трансграничните инвестиции продължават да нарастват, а възвръщаемостта на финансовите пазари остава силно корелирана в световен мащаб. Световната търговия със стоки е близо до исторически върхове, като още тази година надхвърли прогнозите отпреди пандемията. Многостранните търговски преговори като цяло са в застой, но продължават да се появяват нови търговски споразумения, включително Всеобхватното регионално икономическо партньорство между 15 азиатско-тихоокеански държави и Всеобхватното и прогресивно споразумение за Транстихоокеанско партньорство с 11 страни. От 90-те години на миналия век броят на действащите регионални търговски споразумения непрекъснато нараства, като от 2008 г. насам се е увеличил повече от два пъти. От 2008 г. насам търговията със стоки се е забавила спрямо световното производство, но дори тази промяна не е показателна за деглобализация. Напротив, стабилизирането на съотношението на световната търговия е отчасти страничен ефект от икономическото развитие – признак за успеха на глобализацията. Да вземем за пример Китай, където съотношението на търговията към БВП е спаднало с почти 30 процентни пункта от 2006 г. насам и който поради своя размер е допринесъл най-много за забавянето на световното съотношение на търговията към БВП. С обогатяването на страната и усложняването на нейната икономика – благодарение на пазарните реформи и интеграцията в световните пазари – моделът на растеж на Китай се измества от износа към вътрешното потребление и инвестициите. Същевременно вътрешното търсене се измества от стоки към услуги, които традиционно са по-малко търсени в Китай. Китай също така се изкачи нагоре по стълбицата на създаване на свръхстойност, произвеждайки по-малко евтини потребителски стоки и по-модерни междинни продукти, и сега произвежда по-голям дял от износа си с по-висока стойност на вътрешния пазар. Поради повишаването на доходите китайският труд също е по-скъп, което прави страната по-малко привлекателен производствен център и премахва едно от основните ѝ конкурентни предимства. И накрая, Китай вече е използвал и изчерпал повечето възможности за либерализация на търговията и интеграция в световните вериги за създаване на стойност, което означава, че има по-малко възможности за по-нататъшна глобализация. Нито една от тези тенденции не представлява дезинтеграция или изолация. Те по-скоро отразяват факта, че глобализацията просто има намаляваща възвръщаемост, и то не само за Китай. Сега, когато повечето страни вече са сравнително добре интегрирани в световната икономика, светът като цяло има малка полза от допълнителната глобализация. Като цяло, тъй като някогашните затворени икономики с ниски доходи се интегрираха в световните пазари и станаха по-богати и по-развити, те станаха и по-самостоятелни. Китай и много други страни с нововъзникващи пазари, които се глобализираха през последния половин век, сега произвеждат повече от това, което консумират, потребяват повече от това, което произвеждат, и произвеждат повече от това, което изобщо произвеждат. Това се отразява в данните като спад в интензивността на световната търговия, но е признак на напредък, а не на деглобализация. Освен това технологичният напредък, като електронната търговия, автоматизацията, изкуственият интелект, роботиката, изчислителните облаци и работата от разстояние, превърнаха много трудоемки производствени процеси в такива, изискващи много капитал и знания. Търговията, която има за цел да се възползва от разликите в разходите за труд в отделните страни, впоследствие намаля в световен мащаб, но не поради умишлено противопоставяне на глобализацията. Нарастващото значение на услугите и нематериалните активи в съвременната икономика също подхранва погрешното впечатление за деглобализация. Търговията с услуги и нематериални активи се ускорява от 15 години насам и представлява все по-голям дял от световната икономическа дейност. Това важи с особена сила за търговията с цифрови услуги. Така например компютърните и комуникационните услуги вече представляват около половината от целия износ на услуги и 3% от световния БВП. Нематериалните активи, като например научноизследователска и развойна дейност, права върху интелектуална собственост, търговска марка, дизайн и софтуер, също са нараснали значително като дял от общата търговия, инвестиции и производство. Въпреки това много услуги и нематериални активи не са обхванати от настоящите търговски данни поради проблеми с измерването. Всичко това подсказва, че традиционните начини на глобализация стават ненужни, тъй като световната икономика става все по-сложна. В действителност обаче светът е по-взаимосвързан от всякога. А взаимосвързаността поражда взаимозависимост, защото колкото по-свързани стават държавите, толкова по-трудно и скъпо е да се разделят.

Не са разведени, но са разделени

Разбира се, части от света все още се разделят, но само някои части и само до известна степен. Напредналите индустриални демокрации се отделят принудително от Русия, почти изцяло и вероятно завинаги. Западните мултинационални компании закриха почти всички свои предприятия в Русия и ликвидираха активите си в страната. На руските олигарси бяха наложени санкции и активите им бяха замразени. Повечето руски банки бяха изключени от световната платежна система SWIFT, а резервите на руската централна банка бяха замразени. Развитите страни спират да купуват руска енергия и блокират достъпа на Русия до модерни промишлени стоки и важни компоненти. Това разделение ще има тежки последици за икономическата, военната и геополитическата позиция на Русия. Но е малко вероятно Русия да бъде откъсната от останалия свят. Въпреки че делът на страната в световния БВП е малък, природните ѝ ресурси са твърде ценни, за да бъде напълно откъсната от световната икономика. Китай и Индия вече са увеличили покупките си на руски петрол от общо 1,7 млн. барела дневно през юни 2021 г. до близо 2,8 млн. барела дневно през юни 2022 г., при това с отстъпка. Развиващите се страни продължават да зависят от руското зърно и торове, а много редовни и нередовни армии продължават да използват руско оръжие и наемници. Голяма част от света ще продължи да прави бизнес с Русия. Междувременно САЩ и Китай са ангажирани в засилващо се геополитическо съперничество, което ги разделя в области, считани за важни за националната сигурност. Тези области обхващат все по-голям брой „стратегически“ сектори – от технологии с двойна употреба, като полупроводници, до възобновяема енергия, социални медии и други информационни индустрии – които понастоящем са затворени за чуждестранна търговия и инвестиции. Но тази частична раздяла все още не може да стигне далеч, тъй като икономиките на САЩ и Китай са толкова взаимозависими, че един пълен развод би бил пагубен и за двете страни, и за света. Бизнес общностите в САЩ и Китай искат да правят повече бизнес помежду си, а не по-малко. По същия начин повечето други държави, включително най-близките съюзници на САЩ в Азия и Европа, които също така са предпазливи от възхода на Китай, нямат интерес от взаимни (и глобални) гарантирани икономически сътресения и поради това увеличават инвестициите и присъствието си в икономиките на САЩ и Китай. Въпреки напрежението, търговските войни и пандемиите, двустранната търговия между САЩ и Китай продължава да расте. През 2021 г. тя е 657 млрд. Долара в сравнение с 557 млрд. долара през 2019 г., и почти сигурно ще надмине тази година рекорда от 659 млрд. долара, поставен през 2018 г. Съединените щати остават най-големият търговски и експортен партньор на Китай, а Китай остава най-големият търговски партньор на Съединените щати, най-големият вносител и третият по големина експортен пазар. Инвестиционната активност също остава силна. Въпреки че западните корпорации са по-загрижени за риска от инвестиране в Китай, отколкото в миналото, те не показват признаци на отдръпване. През миналата година преките чуждестранни инвестиции в Китай достигнаха исторически максимум, а неотдавнашно проучване на Американската търговска камара в Китай показа, че 83% от американските производители, работещи там, не планират да напуснат страната. Само 3% възнамеряват да „преместят“ производството си в САЩ, докато 60% планират да увеличат инвестициите си в Китай. Вносът на междинни и крайни промишлени стоки продължава да нараства по-бързо от производството в САЩ, което показва, че досега не е имало голямо преместване на производството от Китай в САЩ. От друга страна, въпреки че Пекин може да иска да стане технологично и икономически самодостатъчен, икономическият растеж на Китай продължава да зависи от търговските връзки със Запада. Съединените щати, Европейският съюз и Япония купуват заедно близо 40% от китайския износ – дял, който почти не се е променил през последното десетилетие. Освен това Китай не разполага с капацитет за собствено производство на усъвършенствани полупроводници, а контролът върху износа и инвестиционните ограничения на САЩ гарантират, че няма да може да ги произвежда поне през следващото десетилетие. Като се има предвид значението на полупроводниците за производството не само на потребителски стоки като телефони, компютри и автомобили, но и на най-модерните оръжейни системи, Китай просто не може да си позволи да се отдели от САЩ и техните съюзници. Това не означава, че Съединените щати и Китай се сближават. Най-важните геополитически отношения в света остават напълно лишени от доверие, а вътрешната политика на двете страни все повече клони към антагонизъм. Враждебното отношение на двете политически партии в Америка към Китай, китайската дипломация на „войнствения вълк“, политиката на пандемиите, руските специални операции в Украйна и нарастващото напрежение около Тайван – всичко това направи отношенията между САЩ и Китай по-опасни и трудни за управление. Отношенията обаче не са на път да се развалят, защото връзките, които свързват двете страни, стават все по-важни, а не по-малко важни.

Свят без лидер

Въпреки че частичното откъсване на Русия от Запада, Китай и САЩ не означава деглобализация, то е показателно за променящия се характер на самата глобализация. Глобалният икономически ред става все по-многополюсен и фрагментиран в отсъствието на международно лидерство. Това означава, че геополитиката все повече ще се вписва в икономическите изчисления. Взаимозависимостите и уязвимостите, демонстрирани от COVID-19 и украинския конфликт, извеждат на преден план проблемите на икономическата сигурност. Държавите и компаниите все повече ще се опитват да се направят по-устойчиви на външни сътресения и да се изолират от геоикономическия натиск чрез комбинация от „съюзи“, „партньорства“, диверсификация на източниците на доставки и натрупване на запаси. Възможно е дори трансграничната икономическа дейност да се раздели на геополитически сфери на влияние, тъй като страните ще задълбочат интеграцията си с приятелите и ще намалят зависимостта си от враговете. Тези сили отдалечават света от агресивната глобализация от последните десетилетия, но не и от автаркията. Ползите от мащаба и специализацията са твърде големи, а разходите за обръщане на глобализацията – твърде високи. Глобалните вериги за създаване на стойност, по които се произвеждат повечето съвременни стоки, са толкова сложни и разклонени, че е почти невъзможно да бъдат пресъздадени на национално равнище. Западните компании несъмнено все повече ще се изтеглят от Китай, но в по-голямата си част те няма да върнат производството си у дома, а ще го преместят в приятелски страни с по-ниски заплати като Мексико и Виетнам. С малки изключения „връщането на производството“ и „вътрешното снабдяване“ биха се оказали твърде скъпи и рисковани. Както показа недостигът на бебешки храни в САЩ по-рано тази година, устойчивостта се постига най-добре чрез диверсификация, а не чрез самостоятелност. Тези промени в моделите на глобална интеграция могат да намалят нейната ефективност. Политиката и геополитиката в крайна сметка увеличават разходите по транзакциите и възпрепятстват оптималното разпределение на ресурсите. Но това все пак е малка цена за запазване на глобализацията и нейните ползи. Постигането на правилния баланс между ефективност и сигурност ще доведе до по-сигурен и устойчив икономически ред.

по БГНЕС и „Форин афеърс“, автор Иън Бремър – президент на консултантската компания Eurasia Group