В историята на възраждането на българското народностно съзнание в Македония се открояват най-ярко имената на Димитър Миладинов и Григор Пърличев (18.01.1830 – 25.01.1893). Първият, учителят, започва голямата борба срещу фанариотските домогвания и на път за затвора оставя своя завет: „Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожниете плода му“. Неговият ученик довършва след години тази борба и може със заслужена гордост да напише в своята „Автобиография“: „С помощта на Якима Сапунджиев побългарихме съвсем погърчения Охрид“. Има нещо много сродно и в житейската съдба, и в духовната нагласа на двамата борци. И Пърличев, като Миладинов, се ражда на брега на Охридското езеро, започва книжовния си път в едно охридско килийно училище, след това учи в Гърция и учителства из Македония, съчетавайки в една личност ерудирания елинофил и водача на борбата за въвеждане на български език в училището и за замяна на чуждото духовенство с българско. По време на следването си в Атина Пърличев преживява едни от най-хубавите мигове на живота си. На поетическия конкурс през 1860 година – най-голямото литературно събитие в живота на гръцката столица – неговата поема „Сердарят“ получава лавровия венец – най-високото литературно отличие по това време в Гърция. „Когато прочетохме цялата поема – се казва в становището на комисията, – се издигнахме в друга поетическа сфера, фантазията ни блуждаеше в героични места и дълго ни се струваше, че четем самия Омир – толкова се доближава до него в описанията и нравите…“ Награждаването на един чужденец, при това българин, става причина за яростна полемика в гръцкия периодичен печат, но талантливият студент се защитава достойно: „Казваш, че съм българин… Да, не се отричам от народността си.“ – пише той във вестник „Фос“, като предизвиква на публичен поетически двубой опонента си Орфанидис, припомняйки му, че „едно българче“ е победило него, мастития поет. През 1862 г. предлага на конкурса и втората си голяма поема „Скендербей“, но журито познава характерния му стил и вече не му дава наградата, което довежда до нови разгорещени полемики в атинския печат. Анализът на поетическите качества на творбите му открива уникално, несрещано дотогава в гръцката литература сливане на художествените енергии на три типа поетики – фолклорно-епична, антична (омировска) и индивидуално-творческа. Така с двете си поеми Пърличев се представя като един от най-интересните феномени в историята на балканските литератури: той съчетава традициите на българския и древногръцкия епос, подчинявайки художественото си дело на най-голямата балканска идея на епохата – борбата за освобождение от многовековното чуждо потисничество. А по това време, когато в Атина се води полемиката около втората му поема „Скендербей“, нейният автор, върнал се в родината, за да „гине или отмъсти за смъртта на Миладиновци“, както сам отбелязва в автобиографията си, води своята юнашка, епична битка за замяна на гръцкия език с български в училищата и църквите, за национално пробуждане на българите в Македония.

Отново в родината, след като не е приел примамливите предложения за гръцка кралска стипендия в Оксфордския или Берлинския университет, започва вторият, най-важният етап от обществената, политическата и културната му дейност. Пърличев учителства в различни градове из Македония, също и в Солунската българска мъжка гимназия и в Габрово, работи известно време в Народната библиотека в София, но посвещава усилията си главно на борбата за отвоюването на училищата и църквите в Македония и на превръщането им от гръцки в български, води упорита борба за обособяване на Охрид като самостоятелен център на независима българска епархия. По негова инициатива през 1869 година в Охрид е създадено и първото българско читалище “Св. Климент”. Подложен е на преследване, затвор и тормоз от фанариотските и турските власти, няколко пъти се правят опити да бъде убит. Библейски силна е описаната в неговата „Автобиография“ сцена на откарването му от Охрид за Дебър. Окован във вериги, слаб и болен, на предложението на каймакамина да се откаже от българския език, за да получи свободата си, той отвръща: „По-добре смърт!“ А пред събраното множество от охридското население болната му, изнемощяла от страдания майка му казва високо: „Бъди ми юнак!… Ако ли не, аз ще умра от скръб… Не бой се! Пред Свети Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам (напразно) да ти е млекото ми!“. Пърличев развива публицистична дейност на страниците на българските възрожденски вестници “Време”, „Македония“, “Право”, на списание “Читалище” и др., пише детски стихотворения, оди, сатири, превежда „Илиада“. Сатиричният му талант се проявява особено силно в памфлета “Плач крокодилский” (в. “Македония”), в който пародира гръцките “скърби” за изгубените позиции в най-българската българска земя – Македония. В дописките си отразява положението в Охрид и в цяла Македония, публикува свои речи, противодейства на пагубната фанариотска политика, която се стреми да погърчи българското население, поддържа активни връзки с Петко Славейков и други възрожденски дейци от всички български краища, включително и от цариградския кръг, пише известните си изключително интересни творби „Мечта на един старец“ и „Автобиография“. В края на живота си посвещава много време и усилия на критично изследване на древногръцката история, литература и философия. С цялата си литературна, просветна, обществена и политическа дейност Григор Пърличев не само се нарежда сред най-видните дейци на Българското национално възраждане, сред най-големите ни и талантливи възрожденски поети. Той е сред онези, които с възрожденска категоричност дадоха на народа ни големия урок, че една от най-висшите човешки добродетели е родолюбието. В родния край на Пърличев от много десетилетия се правят опити за „помакедончване“ на неговия образ, но забравят, че голямата личност не можеш да я фалшифицираш. Тя е като слънцето – от който и край да го погледнеш, все със същата сила блести.

по БГНЕС, снимка УИКИПЕДИЯ